Чрез игра детето най-лесно се учи да контролира импулсите си

За да се променят в положителна посока, децата първо трябва да усетят топла връзка с човека до тях и да се изпълнят с увереност. Чрез играта се изгражда тъй нужната близост

Някои деца са лидери, други – последователи. Едни предпочитат да се преобличат и маскират, други си падат по игрите с топка. Ала всяко дете има вроден инстинкт за игра, който се проявява непосредствено след раждането и разцъфва, когато детето навърши 2 или 3 г. Играта е възможна навсякъде и по всяко време. Тя е паралелна вселена, изтъкана от фантазии и въображение, в която могат да влязат винаги, когато пожелаят. Възрастните смятат, че играта е почивка, но за детето тя е по-скоро работа. За разлика от тях, то обича своята работа и рязко мечтае за отпуск. Освен това играта е основен похват, чрез който детето общува, експериментира и учи.

Неспособността или нежеланието на детето да играе е признак, че то преживява сериозен емоционален стрес – подобно на възрастен, който не може да работи или отказва да говори. Често се налага децата, които са били жестоко малтретирани и пренебрегвани, първо да се научат да играят, за да може впоследствие да се възползват от игровата терапия.

… Ако някое дете не може да се концентрира, родителите и учителите лесно се отчайват (или се втурват към аптечката). Стенли Грийнспан предлага няколко чудесни алтернативи на на отчаянието и лекарствата. Той предлага по няколко пъти на ден да отделяте време за игра, наречена от него саморегулация. Основната идея е детето да скача, тича, танцува, да се люлее или да извършва някакво ритмично движение. След това започвате да искате чести, бързи промени: „Сега по-бързо, сега по-бавно, по-бавно, по-бързо, най-бързо… Сега надясно, наляво, надясно, наляво… Скачай на левия си крак, сега на десния, сега на двата.“ Тази игра е забавна за повечето деца и може да се играе на групи. Тя е един от най-добрите начини да се компенсира дефицитът в емоционалната регулация, типичен за много деца, особено момчета. Играта има безброй вариации. Дайте на детето купчина кубчета и кажете бързо: „Сортирай ги по цвят. Сега по форма. Сега с лявата ръка“. Ако детето обича да пее, кажете му да пее – първо силно, после по-тихо. Ако започнат да крещят, кажете им да крещят с всичка сила, след това малко по-тихо, след това още по-тихо, след това да шепнат и т.н.

Способността да се успокояваш самостоятелно и умението за концентрация са тясно свързани. На пръв поглед може да изглежда, че проблемът на четвъртокласника Джед е, че той не може да застане спокойно в час. Лесно може да го включим в редиците на момчетата, диагностицирани със синдром на дефицит на вниманието и хиперактивност. Ала истинският му проблем може би е неспособността му да се успокои сам, когато е разстроен или разтревожен. Той може да е пропуснал един от най-ранните етапи в развитието и това да излиза наяве след години, в 4-и клас. Тъй като го измъчва тревожност, от която не може да се освободи, той се върти, рита съученика на своя чин и създава проблеми. На такова дете може да му е нужна много игра за установяване на контакт.

От  „Децата, родителите, играта. Тайните на игровия подход“, Лорънс Коен, Издателство „Изток-Запад“, София, 2012 г.