Д-р Галина Кабаджова, прихотерапевт: Нужни са големи усилия, за да се разболее едно дете

Galina Kabadjova

Източник: Личен архив

Д-р Галина Кабаджова, психотерапевт, преподавател в СУ “Св. Кл. Охридски”

Д-р Кабаджова, каква е връзката между емоциите и заболяванията?

За щастие, в нашето общество вече няма съмнение, че болестта има психологически корен. Хората се убедиха, а медицината и психологията отдавна вървят ръка за ръка в тази област. Често преди болестта да стане болест и физическият симптом да се прояви, той е бил някаква емоция, страдание, тревожност. Връзката е неразривна.

Казвате, че са нужни големи усилия, за да се разболее едно дете. Защо?

Казвам го в разговори със студенти и колеги – трябва да се положат много усилия от страна на възрастните, близките, околните на едно дете, за да заболее то, докато при възрастния е обратното – той полага големи усилия, за да остане здрав. Така е, защото детето не живее с идеята, че трябва да бъде болно или болестта въобще съществува. Това му се налага отвън. Когато научи за болестта и за гова, колко сериозно е да си болен, детето започва да се преживява като болно, за да му се обръща повече внимание. В практиката ми често забелязвам при деца, които развиват психосоматика, че единственият вариант да им се обърне по-специално внимание е да кажат: “Мамо, тате, боли ме (нещо), много ме боли”. Тогава започват прегледи, обикаляне по специалисти, които в повечето случаи не завършват със заключение за заболяване.

Когато обаче детето каже: “Мамо, тъжен съм” или “Сега се чувствам нещастен”, реакцията на родителя обикновено е: “Какво да правим сега? Иди си в стаята, ще ти мине”. Детето остава в своето психологическо страдание, без да знае какво да прави с тази емоция. Чувала съм изрази като: “Какво си се разревал сега!”, “Не е хубаво да ревеш пред хората!”, “Виж колко играчки имаш, иди си в стаята да играеш”, “Нямаш причини да си тъжен” и др. Така единствено се блокира емоцията, която усеща детето и вместо тя да получи външен израз и осъзнаване чрез разплакване или разговор с родителя, тази тревога, тъга остава вътре в детето. То не знае какво да прави с нея, тъй като му липсват тези механизми, и негативната емоция, работейки, е много вероятно да доведе до физически симптоми и страдание. Чак тогава родителят започва да реагира и тръгват по лекари. Това може да се избегне.

Коя е адекватната реакция на родителя в този случай?

Преди години на всички работещи в областта на психотерапията и психологията в България ни беше много трудно да обясним на родителите, че трябва да слушат и да говорят с децата си. В един момент родителят го разбра, но последва още по-сложното нещо да чува детето си и да разчита сигналите, които то му подава. Трудното тук е в това, че няма как да разчетем сигналите на детето или въобще на друг човек, ако сами не умеем да разчитаме своите сигнали. Ако един възрастен не може да разчете своите емоции, как ще разчете детските? Ако той е живял в семейство, където да плачеш и показваш емоции е било срамно, нормално е да се превърне в неосъзнат възрастен, който ще наложи същото на детето си и то ще започне да соматизира. Тук ще се намесят психологията и психотерапията. При такова дете всъщност най-трудното е да работим с родителя и той да разбере, че, за да се повлияе детето, първо трябва самият той да мине през психотерапия.

Съвременните родители май са различни в това отношение. Има ли поне стремеж?

Да, определено. Щастлива съм, че все по-активно работим с невролози, психиатри, педиатри и други лекари те все повече се вслушват в психолога или психотерапевта. Говоря основно за нашия център и въобще за по-големите градове. В по-малките градове се сблъсквам с проблеми като липсата на психолози и психотерапевти, но и с неосъзнатостта на много общопрактикуващи лекари да мислят в посока психосоматика. Прокрадва се и финансовият проблем, когато родителят е изправен пред избора да купи лекарства на детето си, или да го заведе на детски психотерапевт и той избира първото. В малките населени места все още са в сила и табутата, свързани с темите за психиката и психотерапията, но съм оптимист, че тенденциите от големите градове ще стигнат и там. При екипната работа между психолози и лекари, когато изследванията на детето са в норма и не се открива физиологична причина, но въпреки всичко то страда, най-нормалният подход е семейството да се насочи към психотерапевт.

И обратното: психолозите се свързваме с медицински специалист, когато родителят се е обърнал първо към нас, но сме видели, че детето има физически проблем. Специалистът прави прегледите и изследванията и следват два подхода. Ако физически всичко е наред, работим само психотерапевтично и през 3 или 6 месеца се правят контролни изследвания, за да се проследят показателите. Резултатите са изумителни, когато имаме ангажирани родители: вижда се как страданието на детето постепенно изчезва, размива се. При наличие на физически проблем и медицински показатели, които водят до диагноза, работим паралелно със съответния лекар. Така психосоматика и медицина вървят ръка за ръка, двете не само се допълват, но психосоматиката е дял от медицината и се изучава като такава в САЩ и Германия особено.

Интервю: Академия за детско здраве

Свързани статии

stress
meditacia
acne-face-map-1
derehi-na-bebe
rozi
deca-razvod
silni-deca
dete-tablet
deca-igraiat
dete-zdrave
dete-risuva
logoped
deca-uchat
ogan
dete-igra
dete-sviriPixabay
dete-slusha
dete-igrae
dete-piasakShutterstock
dete-igraShutterstock