Защо е нужно да дисциплинираме децата си и как да го направим с любов
Съвременните родители са парализирани от страха, че ако наказват децата си, те ще спрат да ги харесват и обичат. Родителите копнеят за приятелството на децата си и за да го получат са готови да пожертват дори авторитета си. Това обаче не води до нищо добро!
Едно дете може да има много приятели, но само двама родители /ако изобщо ги има, а родителите са нещо повече от приятели.
Приятелите имат ограничен авторитет и те не могат да корегират. Ето защо всеки родител трябва да се научи да приема моментния гняв или омраза, с които детето реагира в отговор на някакво корективно действие. Тъй като неговата способност да се замисля и тревожи за дългосрочните последствия е силно ограничена.
Родителите играят ролята на обществен арбитър. Те учат децата как да се държат, за да могат другите да взаимодействат с тях, смислено и ефективно.
Да дисциплинираш едно дете, е проява на отговорност! Това не е гняв, породен от лошо поведение, нито отмъщение за лоша постъпка. Това е деликатно съчетание между състрадание и дългосрочна преценка.
Правилната дисциплина изисква усилия – тя е синоним на усилие. Трудно е да обръщаш адекватно внимание на децата. Трудно е да прецениш кое е правилно и кое е грешно, и защо е така. Трудно е да формулираш справедливи и щадящи методи за дисциплина, както и да се договориш за прилагането им с другите, които също участват в грижите за детето.
Заради тази комбинация от отговорност и трудност предположението, че налаганите ограничения вредят на детето, е добре дошло. Щом тази идея бъде възприета, тя позволява на възрастните, които са достатъчно наивни, да изоставят дълга си, да се превърнат просто в посредници на инкултурацията и да се преструват, че това е добро за детето. Всъщност това е дълбока и пагубна заблуда! Това е нехайно, жестоко и непростимо! Но склонността да си търсим оправдания не спира дотук.
Ние вярваме, че правилата ще потиснат неограничената креативност, присъща на детето, макар че научната литература дава ясно да се разбере, че първо, онази креативност, която надхвърля границите на тривиалното, е изключително рядка и, второ, строгите ограничения по-скоро улесняват, отколкото потискат творческите постижения.
Вярата, че по своята същност правилата и структурата са разрушителни, често се съпътства от идеята, че децата могат да направят разумен избор кога да си лягат и с какво да се хранят, стига да позволим на истинската им природа да се прояви. Но тези схващания са не по-малко безпочвени. Децата са способни да преживяват на хотдог, пилешки хапки и сладка зърнена закуска, ако с това ще привлекат внимание, ще придобият власт или ще избегнат необходимостта да опитат нещо ново. Вместо разумно и кротко да си лягат, те ще се борят със съня, докато умората не ги надвие. Нарочно ще провокират възрастните, докато изследват сложните контури на социалната среда – подобно на малките шимпанзета, които тормозят зрелите индивиди в стадото.
Като наблюдават последствията от поведението си, и шимпанзетата, и децата откриват границите на своята свобода, която в противен случай би била твърде неопределена и ужасяваща. Веднъж опознати, тези граници предлагат сигурност – дори когато процесът по откриването им предизвиква временно разочарование или объркване.
Съвременните родители изпитват ужас от две близки по смисъл думи: дисциплина и наказание. Те навяват асоциации за затвори, казарми и войници, които набиват крак. Лесно е да прекрачиш границата между това да дисциплинираш и да бъдеш тиранин, между наказанието и чистия тормоз.
Към дисциплината и наказанието трябва да се подхожда внимателно. Те предизвикват страх и в това няма нищо чудно. Но са необходими. Може да се прилагат съзнателно или несъзнателно, правилно или грешно, но употребата им не може да се избегне. Разбира се, не е невъзможно да се създава дисциплина с помощта на награди. Всъщност награждаването на доброто поведение дава доста добри резултати. С този способ можете да научите абсолютно всеки на каквото ви хрумне.
Първата стъпка е да си изясните какво искате. След това наблюдавайте хората около вас, както ястреб наблюдава земята. Щом забележите поведение, което поне малко напомня на желаното от вас, спуснете се /нали сте ястреб/ и дайте награда. Негативните емоции, подобно на позитивните, ни помагат да учим. А ние сме принудени да учим, защото сме глупави и лесно раними.
Всъщност негативната емоция при „загуба” е много по-силна, отколкото позитивната при еднаква по размер „печалба”.
Болката е по-могъща от удоволствието, а тревогата е по-силна от надеждата. Емоциите, положителни или отрицателни се проявяват в два лесно различими варианта. Удовлетворението /тоест насищането/ показва, че това, което сме направили е добро, докато надеждата /тоест стимулиращата награда/ показва, че предстои нещо приятно.
Болката ни наранява – затова не повтаряме действията, които са ни причинили вреда или са довели до социална изолация /технически погледнато, самотата също е вид болка/.
Спаска Василева
Старши учител в Детска градина ,, Десислава “
град Пловдив
